Онзи ден решиха да ни водят на един лек пикник до село Железница. Намира се в околностите на София, достатъчно близко за да има градски автобус до там. Поляната била 300 метра надолу по пътя, имало рекичка и топли минерални извори, и сянка и слънце – кой каквото му душа иска. На мен ми се искаше да се опъна до реката и да проспа деня, тъй като за последните два дни едвам сглобих 8 часа сън. Всичко звучеше много добре, но операцията придоби кодово наименование „Стана-Тя-Каквато-Стана“…
Тръгнахме рано. Искахме да си хванем хубаво местенце, защото очаквахме горе да е фрашкано. Бяхме заредени с разписанията на автобуса, но не знаехме къде точно спира въпросния транспорт. Първи fail – докато намерим спирката автобуса минал, а следващия след 40 минути. Еми – неделя, какво да го правиш – все още се движехме в очаквания допуск-грешка.
Следващия автобус дойде претъпкан. До колкото разбрах чакахме на втората спирка от маршрута на автобуса, т.е. би трябвало вътре да няма никой и пода да е още мокър от парцала. Машината беше фрашкана и всичките 30 човека които чакаха с нас на спирката се натъпкаха вътре. От там нататък все си казвах че и с най-доброто желание автобуса не може да побере повече хора дори и на стълбите… На всяка следваща спирка ми се разбиваха представите… Бяхме застанали на един крак и компресията беше прекалена. Имах чувство че се возя не в автобус, а в черна дупка, която само поема без да изпуска. Потта, която се лееше от мен не можеше да се лее и биваше натъпкана обратно под кожата ми. Имах чувството че брауновото движение на молекулите беше застрашено да спре и следващата стъпка щеше да е да се превърнем в супернова. Сетих се за една поговорка, която можеше да бъде перифразирана така: „В планинска хижа, в моминско сърце и в автобус 69 винаги има място за още един“. И настроението беше подобаващо – дъртите лелки мрънкаха кой и защо не се бил къпал и искаха в автобус натоварен 5 пъти над нормата да ухае на рози. Двама типа помъкнали колела заемащи място за по 10 човека всеки псуваха партията защо не била пуснала повече автобуси. Не си продупчиха билетчета.
След час лашкане пристигнахме в Железница. Стори ми се вилно селце – известен брой магазини, доволен брой кръчми и т.н. Не беше особено китно, ама нямаше да откажа ако някой ми подари къща там. Вече загорели за пикник и релакс подхванахме пътя край реката. Втори fail – как го бяха направили това шосе – нямаше сантиметър сянка. При всичката гора наоколо, слънцето бръскаше яко по асфалта. Ама нищо, нали не оставаше много, а и наклонът беше по нашата посока – щяхме да го преживеем. Излязохме от селото и пътя се зави из гората. Нататък бяхме като сцената от Шрек – „Пристигнахме ли вече? -Още малко остава. -Сега? -След ей тоя завой. -Вече? -Не.“ Рекичката ромолеше в дерето под нас и ни даваше сила да продължим.
След час ходене се отклонихме от асфалта – прекосихме реката по едно тясно мостче и най-после влязохме на сянка. Тук някъде обхвата тотално изчезна и сбогом онлайн карта за GPS-a. „Пристигнахме ли? -Почти“. Дъждовете които се изляха месец май тази година си бяха оставили следи в калните локви. Тук някъде стигнахме първия извор, който представляваше малко по-голяма кална локва, с някакъв накиснат младеж вътре. До него имаше тъмна постройка, в която влизаше един улук и се лееше вода. (По-късно разбрах че едно време това е носило гръмкото название Минерална баня. То не че и сега не беше баня де… имаше човек под душа.)
Продължихме нататък. Пътеката леко се губеше между всичката коприва. На места беше минирана с конски фъшкии. Кой пък кон ще тръгне в тая джунгла… По едно време пътеката реши че трябва да ни изкара дробовете с 30% наклон и да ни качи на майната си. В уморената ми глава се правеха някакви асоциации „цел – река, река – поляна, поляна – сън, пътека – нагоре, нагоре – не река…“ По едно време срещнахме три момчета с куче, които ни питаха за пътя към изворите. По-скоро аз бих ги питал тях 🙂
Пътеката стигна най-високата точка на баира и се спусна директно надолу през трънаците. Тук имаше драпане на четири крака с торбите за „пикника“. Страшна гледка трябва да сме били – пет заблудени агента на Карфур в гората 🙂 Тук започна да ми се върти из главата предателската мисъл дали ще стигнем някъде въобще. Забихме се долу при реката в Т-образно разклонение с друга пътека. Ами сега? Пуснахме разузнавач да види какво има в едната посока. Значи ако бях в по-нормално състояние щеше да ми дойде на акъла че така _не_се_прави_. Не може както сте в гората някой да хване пътя и да се диференцира от останалите без никаква връзка. Всичко може да се случи – пътеката покрай реката беше хлъзгава, за една секунда падаш във водата и си удряш главата. Змия да те ухапе – реката гърми и да викаш никой няма да те чуе…
Разузнавача се върна жив след малко. Имало поляна там и хора на палатки. „Йеее! -Не е нашата поляна. -Ама не може ли да стане нашата поляна…“ Кръгом и по другия път. След малко пътеката реши че трябва да ни прекара през реката. Аз съм градско чедо и хич не обичам да се мокря. Когато трябва да се прецапа през някой гьол си намирам брод с камъни и винаги цопвам целия по гъз. Този път реших да направя като останалите – маратонките и чорапите в ръка и смело през ряката. Брей, то било готино…
Охладих табаните и после бос през гората. Всяко камъче да ти се набива отдолу – определено си има някаква приятна болка. Имаше си очарование да газя из калта, където обут не бих минал за нищо на света.
След половин час чухме глъчка откъм реката и най-после пристигнахме. Местенцето е много китно. Реката ромоли през малка каменна каскада. Край нея има два гьола, по които някой човек доста си е поиграл. Иззидани са басейнчета, парапетчета, стълбички… Явно скоро е било правено – всичко изглеждаше все още ново и чисто. На едно място в цимента се беше подписал майстора с дата 2010г.
Доста хора имаше там и в последствие още дойдоха. Палатки се мяркаха тук-таме, а по тревата – хавлии. Имаше и нудисти. Водата беше топла, но не чак гореща. На вкус не съм я опитвал – не пия нищо, което не е текло по водопровод. Уж я дават лечебна за какво ли не, ама някои хора не правят разлика между медицина и религия…
По нататък имаше няколко огнища със задължителния надпис да не се пали огън. Е, хапнахме и пийнахме както трябва. Майонеза с горчица много върви на надениците. Дойдоха още хора и засукахме едни сближаващи бири.
По едно време стана време да си ходим. До тук грубо бяхме дошли за 4 часа (тръгнахме в 7:30, пристигнахме към 11:30). Аз към 19ч трябваше да съм в София да си хвана прибирането към Пловдив. Така че към 15 без нещо с голямо нежелание се отделихме от рахата и си стегнахме гащите за „лекия“ път обратно. Тогава комшията по огнище рече че бил чул че имало пряка пътека от тук до Железница. И ние си рекохме – защо да се връщаме по пътека, която познаваме когато можем да се зачукаме по някакъв имагинерен пряк път. Все пак прекия път винаги е по-къс, нали? От там се спуснаха и някакви бабки на по 1% живот, щом те са минали от там и ние можем, нали?
Пореден fail – пътеката ни пречука с постоянен 40% наклон и пек. Не я знам тази планина, не знам как са избирали пътеките все през деретата и все в страни от сянката на гората… Пак имаше разклонения и чудене за пътя. Добре че имаше още бабки, които да питаме за пътя. Минахме под един от най-големите стълбове с жици които бях виждал. В далечината се появиха покривите на къщите и дойде обхвата. Разбръмчаха се SMS-и с пропуснати повиквания. Тук някъде дадохме и жертва – скъсахме сандал (да, все пак бяхме тръгнали на лек пикник). Додрапахме до асфалтовия път и обратно в селото. На центъра – о, благодат! – чешма. Последва половин час засмукване на чешмата докато дойде рейса. Толкова сладка вода не бях пил.
Автобуса дойде празен, натръшкахме се по седалките и съм откъртил. Събудих се чак в София.
От всичкото мога да си направя няколко генерални извода:
* На определен човек няма да му се позволява да ме води докато не си научи местата.
* Трябва да снимам повече. Определено имаше красиви гледки, които изпуснах защото не бях на кеф.
* Пътя не беше толкова много и ако бях подготвен морално за катерене сигурно щях да се изкефя. Тотала по GPS на отиване – 1.8км по шосето, 1.5км през гората до поляната; на връщане – 2.1км през „краткия път“ и 0.8км по шосето. Денивелацията обаче не беше малка – постоянно имаше нагоре-надолу.
* Никъде повече не тръгвам без да си напиша домашното. И пътеката я има в OpenStreetMap, и автобусите ги има в сайта на СКГТ, и минералните извори на Железница са доста коментирани по форумите.
* София има голям проблем с бездомните кучета. На всяко кръстовище се спъвах в тях. Видях хора да ги хранят, видях и агресивно поведение.
* София има голям проблем с гратисчиите в транспорта. Прииска ми се да фрасна няколко индивида които се возеха един час без пари и мрънкаха колко не им било кеф в автобуса и как всички за тяхното щастие трябва да се грижат безплатно.